Бас ловя, че никога не сте искали да знаете защо ползвам този аватар, но въпреки това, сега ще ви разкажа.
Всичко започна от една бяла ленена рокля, която много обичам и с която последния път като бях в църква една доброжелателна женица тихо ме посъветва да отида да ми четат молитва на Св. …, не му помня името, но беше православния еквивален на екзорсизма. Или може би още по-назад във времето – от едно тайно съглашение между всички улични музиканти да изтръгват (now & forever) из очуканите си инструменти едни и същи 10 песни, навсякъде по света, безотказно превръщайки ги (тях, а и себе си също) в поп клише, което съзнанието се научава да игнорира. „Dust in the wind“ за класическа китара, тарамбука и шамисен – предъвк(в)ани и изплюти на плочките в краката ти скоро и твоя град. I’m lovin’ it!*
Бедни ми, бедни, Джошуа Бел, ти какво друго очакваше да се случи като застана една сутрин с великолепната си Страдивари на спирката в метрото?
снимка: Who wins? от 9GAG
Понякога целият свят се простира на някакви си 64 квадрата. Викат му концентриран „кинопреглед“ на релността… или съспенс, зависи от коя страна на шахматната дъска се намираш.
Той играе с белите фигури (без символика), а на теб, покерджията, любезно е отстъпил черните, понеже знае че от твоята страна на дъската има нужда от „малко цвят“ за автопредставите. Там ти си пълноправното гадно копИле, което [с лекота] дърпа белите конци на черните фигури. Покерджията винаги е лошото момче, l’enfant terrible. Обаче не ти, а той прилича на филм на Кубрик сега, с малко Финчър и още някой – за щипка изтънченост – Мингела, може би. Ей затова ти (си оставения да) играеш с черните фигури.
Честита първа година на блога на човека, който наднича под полите на Вселената и шляпа небесните (пол)укълба. Неописуемо креативен, забавен и щур, успя да преметне целия си блогрол и от проекто-изненадан да стане поднасящ изненади. Човекът, който направи от всички ни комунисти.
Ламоте, вчера не е днес, а днес имаш празник. Знаеш къде приемаш поздравления 
.
снимка: FFFFOUND!
Януари е потискащ месец – в джобчето ти дрънкат семки, бонбонки, но съвсем не и стотинки, далеч преди оня келеш, Маколи, да се е усетил, че е сам вкъщи. Всяка сутрин заварваш огледалото да се крие в килера от непосилната гледка на твоя любезна милост в панталон. А за капак е толкова студено, че от няколко дни пингвинчето сейфа всичко в някаква, мистериозно появила се, папка „Suchki sabiraaam“ на десктопа.
Единственото хубаво, случило се през януари, е Тя!
Тя е красива!
Тя е умна!
Тя е руса!
Тя е толкова много неща….
снимка: As on a cloud © Mikhail Shapovalov
Вчера си подготвих един пост по повод на първата годишнина на блога, днес го преработих, оставяйки само същественото:
Преди точно една година натиснах бутона „Публикувай“ с думите „Run Forrest run!“.
Днес, както и тогава, пак не знам какво точно да напиша… и отново нямам нужда от зрелищно рибешко изтребление . Всъщност истинското начало на блога не беше леко модифицирания Hello World пост, който оставих от сантимент, а това несръчно скъсване с някои самозаблуди. С него май се изчерпва всичко, за което бих искала да навличам проповедническата мантия, за останалото си имаме/те собствени мозъци. Което ми напомня, че единственото, което си обещах преди година за блога, е да го изтрия, ако започна да гледам на четящите ме като на аудитория, на себе си – като „лидер на мнение“ (нали се сещате, онзи тип с мисията), а на горкия блог – като трибуна, от където да ви раздавам акъл и да ви „отварям очите“. Радвам се, че днес все още имам блог, от който да мога да ви благодаря, че наминавате.
