В петъчната вечер вървя към дома без да бързам. Има едни такива есенни моменти (без значение кое време на годината е точно), когато небето решава да се изтъркули на лениви вадички през погледа ти и после всичко да ти се проясни. Винаги започва неочаквано, въпреки че цял ден се е мръщило колебливо, точно на ръба на дефинияцията за „облачно без превалявания”. В такива мигове е тихо, най-вече отвътре, и всеки бърза, загърнат с топлото палтенце на собствените си мисли за петъчно-заслужен, домашен уют. Започва с учтиво почукване по темето… или пък носа: „Може ли вече да започвам да валя НАИСТИНА?” . Хората закопчават мислите си до най-горното копче и с припрени крачки се опитват да избегнат любезния си гост, който – в отплата за нетактичността си – е приготвил щедър наниз от водни мъниста и мълчи засрамен, в многоточия от мокри птици по жиците.

В началото бързам и аз. Вали толкова силно, че скоро се отказвам, а мокрите ми панталони лепнат и тежат, настоявайки да забавя ход. Типично женската суетност и поза „Да ме видят с размазан грим – само през трупа ми!” отстъпват място на дяволита усмивчица с лявото ъгълче на устните и задълбочен вътрешен разбор на дилемата за моментното ми визуално подобие – ранен Пол Станли или късен Ози Озбърн? Междувременно вятърът, нашият варненски пакостник, така се е усилил, че ми навява странни мисли… всъщност май се казвах Дороти… и съм от Канзас!… а, един окаян, мокричък, уличен Тото, редящ лапички в локвите след мен, е и доказателството… (Ето защо, значи, проклетият тенекиен C3PO от „Междузвездни”-те винаги ми се е струвал толкова познат от някъде!).

Ех, отплеснах се. Исках да говоря за хората. Хората, които все повече се капсуловат – емоционално, личностно, социално… всякак. Отвън на спретнатата капсула-дом стои стара табела с избеляла щампа „Образцов дом“, на която домакинът е добавил с дебел черен маркер, естествено перманентен: „BACK OFF!!!„. Домът на „30+“годишните – хората с „изграден социален опит“. Хора, залепнали в блатото на същия, впрочем – стоящи спокойно, незабелязвайки нехаейки за монотонното потъване при обезпокоително отсъствие и на намек за дъно; пускащи за разтуха мехурчета, по мазната повърхност на които понякога (все още) незабелязана идва дъга. Хипопотами на себе си, открили покоя в дъвчене и храносмилане на бъдещето и превръщането му в купчинка… Опитът ги е научил да пестят време, опознавайки света индуктивно. (Време, което, така или иначе, прекарват в кататоничния дзен на житейската си философия.) Няма нужда да опознаваш всеки път и всяко нещо по отделно, достатъчно е да си изградиш модел за него – емпиричен, абстрактен, статистически, обобщаващ, пасващ на 99% от живите „обекти“…, за които (само) понякога са ти нужни малко повече усилия от обикновено за да набутваш в калъпа-модел, защото се оказва, че той им е (само) мъничко в повече „не по мярка“. Но в крайна сметка се поместват в него, нали?! Значи Моделът и теорията си работят! В блатото на опита няма други цветове освен сиво, сиво в един тон, затова понякога е трудно да виждаш детайлите ясно през лепкавите си клепачи. Не се напрягай, топлината на блатото ще те унесе, защото в сивото не можеш просто да поостанеш, нито да се скриеш, но пък можеш да се приютиш. Трябва само да задремеш…

Имаш си своя теория: теория, в която сравняваш хората с твърдосварени яйца! (Колко духовито го измисли, а?) Новите познати са като тях – в началото се радваш на огромното им златно сърце, но от опит знаеш, че им трябва само месец за да се разсмърдят ужасно. Затова ги (из)консумираш или изхвърляш преди това, без да смяташ сърцевината за нещо изключително (все пак всички я имат). Твърдосварени яйца – твоят pending; твоят шаблон за Човека, в чиято крехка, нечуплива отвътре, черупка всеки попада априори; твоят инкубатор с таймер, нагласен на 30 дни, от който нищо с криле не се излюпва. Чувал ли си за хората-бонсай? Когато бивали измъкнати от съда, който им бил едновременно затвор, дом и калъп – колкото и красив да бил той, колкото и точно да наподобявали формата му те – изглеждали чудовищно уродливи. И скоро умирали. Ти и твоите твърдосварени яйца! До кога ще затваряш хората в черупки, мултиплицирайки осакатеността на собствения си модел за другите в познатата форма, от която отдавна те болят очите? Още ли мислиш, че това наистина работи? И е толкова добра идея?

Докато държиш чук в ръката си, ще срещаш само пирони.

Пак се оптлеснах. Всъщност, говорех за дъжда. Безумно хубаво е, че понякога още вали дъжд. Излез навън, протегни ръце и позволи на капките небе да свалят пластовете тиня – тази наоколо и онази в теб. Има още толкова хубави цветове, освен един тон сиво. Виждаш ли?! И всеки миг може да бъде вододел на живота ти.

This is the first day of the rest of your life!

Не е ли наистина прекрасно точно това клише? А, утре сутрин отиди да изхвърлиш яйчените черупки от твоето „30+“годишно вчера и си купи от битака на живота най-пъстрата изтривалка с надпис „Welcome“. За пред вратата .

И искаш ли да ти кажа една малка тайна? Дъждовната вода е чудесно средство за заличаване на петна и драсканици от перманентен маркер.