Слънчогледова приказка
снимка: ©sky_mender
През девет земи в десета,
през девет планини в десета,
през девет…
абе схванахте идеята,
точно до замъка на ламята
Спаска, живееше един загубен Небесен Потегач.
И ако последното не беше по-скоро въпрос на състояние
на ума, и не толкова на географско положение, може би (ама само може би), Потегачът щеше и сам да се досети, че живее наистина на майната си. Вместо това, той или по-право тя – защото Потегачът беше момиче – смяташе, че живее в Града на светулките, които приличат на лапмички, и ужасно се гордееше с двата си чифта розови кюлоти с дантели около коляното (подарък от мама, за да й топлят) и при всяка удобна възможност небрежно протягаше краче изпод старателно колосаната си рокличка с черешките.
Жителите на Града на светулките, които приличат на лампички, наброяваха точно 3 – Веселия Потегач, Мрънкащия Потегач, а в дните, когато тези двамата не успяваха навреме да поправят небето, – и Подгизналия Потегач, които хлипайки и шляпайки се прибира вечер у дома (доста дълго име за човече, високо само една педя, мен ако питате). Или казано с други думи: целият измислен от Небесния потегач град принадлежеше на всичките три негови самоличности, които, след кратък предизборен дебат с Мрънкащия Потегач (а до въстание не се стигна само благодарение на липсата на недоволство, поради наличието на кюлоти), дружно се самопровъзгласиха за Император на лампичките и с това освободиха дните си за, далеч по важните от битката за градския трон, потегачески занимания.
Всяка сутрин Небесният Потегач ставаше точно в 5:00 (о, да бе!) и потегляше на своята обиколка по ин-ъъъ-спек-тиии-рааа-неее на ка-чеее-ствооо-то на небето, като преди това се отбиваше при замисления чичко Атлас, за да се осведоми дали и днес небето не тежи чак толкова. И докато слушаше, старателно скицираше с върха на обувката си в праха проект за подпорки за небе, премерено изпъвайки краче, така че изпод полата на роклята с черешки белите чела на дантелките кимаха одобрително на идеята. Атлас неизменно само се усмихваше и наместваше небето по-удобно на рамото си. „Деца…“
Небесният потегач много обичаше слънцето и затова ужасно се страхуваше, че по небето може да се появи някой дребен теч, който незабелязано да стане ГОЛЯМ ТЕЧ. Толкова голям, че да угаси слънцето. Затова той (или по-право тя) всеки ден инспектираше небето с цялото усърдие на човече, високо само една педя, и търсеше дребни пукнатини, а когато се случеше да попадне на такива веднага ги залепяше с тиксото, което винаги носеше в дамската си чантичка, където, освен червилото от първа необходимост, имаше и няколко камъчета-подарък, плюшена овчица и мъхната шушулка от дослонското дърво.
Както вече казахме, Небесния потегач много обичаше слънцето и никак не е чудно, че още повече обичаще слънчогледите. Той (казахме „тя“) имаше мотор с кош и всеки път, когато го караше през слънчогледовите ниви, пеейки фалшиво, но за сметка на това гръмогласно „На-наа-на-наа… на-наа-на-наа“, страшно съжаляваше, че не може да се вози с развети коси в коша, защото, въпреки другите си двама бележите съграждани, Потегачък всякога биваше сам. Един ден, докато размишляваше над това, в Града на светулките, които приличат на лампички, ненадейно се появи нов жител – Тъжният Потегач – и бързо се настани във всичките една стаички на всичките една къщички на този град… и потегачевото сърчице.
Освен двата чифта розови кюлоти с дантелка около коляното, майката на Небесния потегач му беше подарила и книжка, заради която той имаше шантавия навик да настоява всеки обичен човек да му нарисува овца (някои наистина му рисуваха). От тази книжка Потегачът научи, че всеки, който се почувства малък и сам, има нужда от цвете, което да направи свое. И понеже наоколо рози нямаше, а освен това той ги смяташе и за глупави, реши да намери слънчоглед, който да направи свой.
Слънчогледът се оказа най-прекрасното измежду всички цветя, които можеш да направиш свои – вярно, нямаше бодли, но пък беше елегантен као вАмпир, с ръце като лопати и висок 3 метра, което си е много по-високо от една педя, но при това никога не гледаша отвисоко. Небесният потегач го беше избрал за Свой слънчоглед, а той на свой ред – за Негово слънце. Слънчогледът изпълваше коша на мотора със смисъл, а с червилото от първа необходимост всякога успяваше да нарисува на потегачовото лице красива усмивка (дори и тогава, когато се случеше последния да не открие и залепи с тиксо навреме някой теч по небето).
Една вечер Слънчогледът попита:
- Как мислиш, Слънчице, далече ли са звездите?
- Не, Слънчогледче, когато си тук звездите приличат на черешки – толкова са ниско, че само да се пресегна мога да си откъсна. Искаш ли да ти набера няколко? – и свенливо придърпвайки ръба на рокличката под коленете си, така че дантелките да не се виждат, запя съвсем тихичко…
Ст., все пак си изпълних обещанието 
, въпреки че не намерих място на наметалото от парацали, гърдите на гърба, подводницата, отвлечена от извънземни, и прочее съвместно измъдрени щуротии.
24 коментара
// lammoth
28.07.2010 @ 18:08
Превъзходна алегория, Скай! Направо се потопих в езерото със светулчици, наречено небе, магическо е! Не виждам как ще се измъкна, хелп!
От трите инкарнации на божеството Небесен Потегач, най ми допада Веселият менд….ъ…Потегач. Не че другите превъплъщения не са интересни, напротив.
Не изяждай всички семки на слънчогледа наведнъж
Аз съм във възторг. Наистина.
// sky_mender
28.07.2010 @ 23:24
За това бях убедена, че точно на теб ще хареса
. Впрочем малко съм ти сърдите, че ме обвини, че съм превърнала Носто в гларус, то да не е като да направиш Бла – Натали Портман.
// DSdiva
28.07.2010 @ 18:16
Хъм, хъм, какво ли е това обещание….но пък тази слънчогледово-звездна приказка си я скътавам и ще ми е на една ръка разстояние отсега нататък!
// sky_mender
28.07.2010 @ 23:24
Бях обещала (и то преди доста време) на един от любимите ми слънчогледи да му напиша приказка в блога и все отлагах, отлагах. Исках да е нещо специално, но никак не ме бива точно в писането на приказки и е голямо постижение, че успях да си спазя точно това обещание, забърквайки една такава от съвместните ни спомени и преживелици.
// Халиско
28.07.2010 @ 18:16
ВЕЛИКОЛЕПНА!!!!!
// sky_mender
28.07.2010 @ 23:27
Тенкс, Халиско, проветриха ли ти се мислите от текилата в ракиени чашки?
// Халиско
01.08.2010 @ 16:04
Днес може би
Но след ракиената текила имаше и секс в чаша, примесен с песъчинки от плажа
А и ментовите листа колко свежост вдъхват
// Val
28.07.2010 @ 20:23
По едно време Мрънкащия Потегач каза: Имам и друга версия.Годината е 1969.В едни руски слънчоглeдови нивя страстно се прегръщат София Лорен и Марчело Мастрояни.Режисира ги Виторио де Сика а филма естествено се казва “Слънчогледи “.
// sky_mender
28.07.2010 @ 23:29
А Веселият Потегач каза: Аууу, красиво, красиво“, а Разумния, който никой до този момент не беше виждал, додаде: „Ама това е приказка и ще загубим детската аудитория“
// Bia
29.07.2010 @ 10:16
Много, много, много готино
Този твой любим слънчоглед…чакането му си е струвало, сигурна съм.
// KOPO3O
29.07.2010 @ 14:51
Ако слънчогледите могат да четат, то този си я чете и препрочита
// sky_mender
29.07.2010 @ 15:04
Е, то точно за него е писана, както знаеш
две!
// sky_mender
29.07.2010 @ 15:03
Абе то интересното е, че не беше чакан и може би затова ми е още по-ценен приятел.
// KOPO3O
29.07.2010 @ 15:08
Хубава приказка, благодаря ти!
Илюстрацията също е прекрасна!
P.S. :И тази година слънчогледите са много красиви.
// sky_mender
29.07.2010 @ 15:12
Илюстрацията ми виси в една папка още откак ме накара да ти обещая приказка, ама едва преди два дни я позавърших.
// Nostromo
01.08.2010 @ 3:01
Дотолкова се бях отчаял, че ще прочета скорошен твой пост, че този ми се стори по-ефимерен и от инопланетянските въжделения на Екзюпери. Но пък струването си е чакало!
Какви детски книжки с бездария излизат на книжния пазар за сметка на такива… ами всъщност даже нямам подходящо определение, защото всичко е написано толкова „леко“, а всъщност изреченията са толкова богати и наситени с „история“, че самото определението накърнява текста. Кюлотите с дантелки са си цяла Вселена, какво остава за всичко останало.
Иначе всеки един менд… ъ-ъ… Потегач си е по свой начин чаровен – съвсем естествено не и самодостатъчен…
// sky_mender
01.08.2010 @ 10:18
О, Ностро амиго! Ти си се завърнал! (към себе си: трябва да си проверя рецептата за омагьосване в гларус). Весело ли прекара отпуската?
Много ги обичам двамата пишещи авиатори
, не ме нареждай до тях с моя „исполински“ ръст от само една педя (всъщност е почти 180 см., ама нейсе 
). Иначе се радвам, че отхвърлих „приказния“ жанр в графата изпълнени и няма да го вадя от там отново 
.
П.П. Някой път трябва да те помоля да ми избереш филм за гледане, ще е забавно
// Nostromo
01.08.2010 @ 12:56
180 ама с токчета ли?
Значи аз съм на около два сантиметра под заветния приказен връх, въпреки че уж бях на морското крайбрежие и си припичах задните части, разтоварвайки изморително с бира и ядки в ръка. Веселият потегач властваше над денонощието ми в компанията на Разточителния и Невярващия (на очите си) потегач. Но както се знае, човек и добре да живее, един ден отхвърля „приказния“ жанр в графата Изпълнени и забравя за него за около година…
P.S. Някой път трябва да те помоля отново да ме превърнеш в гларус… ще е забавно.
// sky_mender
01.08.2010 @ 14:28
Ох, Нострейшън, както би казала Ел, да идем някой път и да разкажем на някой бобовдолски миньор за отруденото ни робско офисно ежедневие
– живи ще ни ожали… по задниците с лопатата.
И понеже сам го спомена – а аз по final destination на котката приличам – защо пък Невярващият на очите си потегач точно?
P.S. Понякога съм готова да се закълна, че е хаплив сарказъм, а не точно приятелско занасяне твоето
// Nostromo
01.08.2010 @ 16:18
Много съжалявам, ако е прозвучало така – със сигурност става дума за лоша акустика в следствие на асинхрон в тоналностите причинен от нелепото ми използване на изразни средства. Явно имам неприятния навик да се хващам за думите и да ги изкривявам, така че да обслужват отговора ми. Пак съм виновен, разбира се, и се надявам по някакъв начин да мога да изкупя вината си.
А Невярващият на очите си потегач е, защото моя милост толкова дълго бе чакал тези две седмици спокойствие, че през пет минути си разтъркваше очите с надеждата да не се събуди.
Забележката за бобовдолският миньор е много на място. Не примирам от желание да се запознавам с лопатата му.
А приказният жанр много ти ходи, каквото и да си говорим…
// sky_mender
02.08.2010 @ 12:35
Ндаааа,
аз съм Шехерезада и приказки разказвам (напомни ми да ти подшушна някой път, ама на 4очи/2х10 пръста какъв хубав евфемизъм е нейното разказване на приказки).
Не си ли съсипа почивката с това непрекъснато озъртане за събуждане?
// Nostromo
02.08.2010 @ 22:58
Всъщност така тренирах, за да съм в кондиция следващите хиляда безсънни нощи…
// MindLocker
01.08.2010 @ 23:20
Здрасти, обикновено само дебна в сенките и не оставям коментари, но този път – ще. Много ми хареса. Дано и слънчогледа споделя мнението ми. А що се отнася до жанра, ще се радвам ако от време на време го вадиш от шкафа и му поизтупваш прахта в наша посока.
п.с. Благодаря…
// sky_mender
02.08.2010 @ 12:37
О, привет
. Добре си ми дошъл на светло тогава, приятелите на Влад са и мои приятели. Благодаря за „благодаря“-то, щом този пост те е накарал да напишеш коментар, значи не е бил съвсем губене на време 